Posts Tagged ‘ шоколад ’

Незабелязано

Шоколадът се стичаше по шоколадовата й кожа сякаш незабелязан. Бавно пълзеше надолу по врата й, блещукаше и рефлектираше последните слънчеви издихания на залязващия ден в онзи любим за нея златисто-карамелен цвят. Рефлектираше и блясъкът в очите му, който магнетично следеше бавното движение и усещаше възбуждащия аромат. Телата им бяха настръхнали, треперещи и в същото време толкова спокойни, властни, сластни, увиващи се като водни лилии в езерото на техните копринени завивки.

Шоколадът се стичаше по шоколадовата й кожа и не спираше. Тя го усещаше и си го представяше като студен водопад от блаженство, който приижда бавно към нейните гърди. Устните й сякаш се опитваха да кажат нещо, но не можаха да кажат нищо. Цялото й съзнание се беше стекло в тази блаженна и бавна страст, в този чувствителен контраст на студената сладоленена лава и горещия пулсиращ айсберг в нея. И двамата чакаха този момент цял живот.

Шоколадът се стичаше по шоколадовата й кожа и почти стигна до горещото й зърно. Но точно там, достигнал заветната си цел, той почна да се топи. Навлизаше и се отклоняваше по цялото и тяло като устие на река, която ще се влее в океан от извивки. Тя изпъна пръстите на краката от невероятната наслада, а ноктите й се забиха в гърба му и бавно се отпуснаха, оформяйки същото това речно устие. Тя беше океана, която дочака своята река. Не искаше и нямаше да го пусне. Не и този път.

Шоколадът се стече по шоколадовата й кожа. Сякаш незабелязан.


Снимка: Dea

BLOG CHALLENGE 3: ШОКОЛАД

Към победителите Бисер Валов и Деси Бoшнакова и всичките останали участници в BLOG CHALLENGE: Благодаря за вдъхновението и разкошните разкази!

Ето го и моя принос към общото предизвикателство. Наследете му се като на шоколад и ми споделете вкуса 🙂


Шоколадът на раздора.

Така можеше да се опише случката на Главния ни герой. Случка, пропита от много въпросителни и…един шоколад.

***

Беше студена Ноемврийска сутрин и последните птици отлитаха от последния им дом. Те нямаше да се върнат. Не успяваха да намерят пътя обратно. „Дали пък просто не искат да се върнат?”, се замисли Главният ни герой. „Може би не искат, няма какво да правят тук…”, отсече на ум и обърна погледа му към просторната стая, за да види познатата обстановка: една електрическа печка, един дюшек, едно старо бюро и една стара пишеща машина с панделка. Главният ни герой не е писател. Той е от тези, който вярват, че да си писател не означава да пишеш, а да опишеш. Той описваше всичко, което не можеше иначе да бъде видяно, чуто или усетено.  Вярваше, че всичко има душа, красива и непринудена като една пеперуда. Всичко, освен шоколадът.

Но тази Ноемврийска сутрин беше различна от предишните. В нея, Главният ни герой взе решение да се махне от града, който презираше от както беше дошъл тук. Щеше да полети с птиците някъде на Юг, където мислите му щяха да октрият нови хоризонти. В дъното на неговия до болка познат хоризонт стоеше винаги причината да дойде в този град. Главната ни героиня.

***

Махни се от животът ми!”, изкрещя той с неизчерпаемата струя от ярост и омраза в гласа му. Той я гледаше, но не можеше да я види. Думите оттекнаха в просторната стая и сякаш обидиха няколко птици, които хвръкнаха от удобната си позиция на перваза. Тогава той се увладя, опита се да поеме дълбоко сгъстения въздух и отсече: „Никога няма да изтриеш болката. Никога. Махай се.

Очите й бяха потопени в океан от солена скръб и трепереща, тя не можа да го погледне. Но не издаде нито един звук. Взе си якето, обърна се и с плахи стъпки тръгна към вратата. Очакваше да я спре. Знаеше, че той можеше с една дума да отнеме поне част от безкрайната тяга в сърцето. Но дълбоко там, сърцето осъзнаваше, че тя няма да я чуе. Не можеше вече  да чуе никоя от безбройните си мисли. Нямаше къде да отиде. Не искаше да отиде никъде. Сърцето й затуптя като пред пропаст. Цялата и душа искаше да се обърне и да го погледне и да се хвърли в обиятията му. Точно както преди.
Изведнъж всичко утихна. Не се чуваше дори дъха й. Тя се обърна и очите й срещнаха неговите.

***

Тя не преставаше да го гледа в очите. Слънцето грееше с неописуемата си жизнерадостност. Нито много топло, нито хладно. Обичаха такова време. Обичаха и парка зад новата им квартира. Беше вторият им Св. Валентин. Тя го хвана за ръката, прехапна нежно устни в кратката си мисъл и му прошепна: „Имам подарък за теб.” Той спря разходката им и усмихнато, гледайки ту косите, ту очите й, отвърна: „И аз имам за теб.” Тя го погледна с неприкрита радост като получи любимия й шоколад. С панделка като пеперуда. Обожаваше го. „Ще си го запазя!”.

В последвалата студена сутрин, Главният ни герой се прибра по-рано от работа и видя Главната ни героиня да облизва пениса на негов приятел, намазан с шоколад. Панделката беше скъсана, хвърлена на пода до пишещата машина. Тя все още е с панделка.