Posts Tagged ‘ улицата ’

Градът на Живите. Глава 2: Светлината

Няколко псета обикаляха със спокойна походка кофите по средата на улицата. Две от тях погледнаха настрани сякаш да проверят дали ги наблюдават. Освирепелите им гладни очи прoблеснеха на уличната светлина. Погледът им закова приближаваща фигура и те се разпръснаха в привидно хаотичен синхрон.

Снегът на парцали се усили и вятърът продължаваше да им удължава техния кратък живот. Мъжът повдигна яката на шлифера си и наведе глава. Засилвайки своята крачка, той усети насоченото внимание на заелите позиции псета, но не беше изплашен. Познаваше всичко на улицата: всяко живо или мъртво създание, всяка пресечка, всеки камък или дърво. Той притежаваше улицата в неговото съзнание. Беше част от нея. Но единственото нещо, което му беше чуждо, бе светлинката, към която се беше запътил.

Той не знаеше какво го чака. Истинктивната му порода беше много приятно изненадана от новата изненада, от новата плячка. Той щеше да открадне светлинката и да я удави в своя мрак, както винаги правеше. Неговия среднощен живот беше прераснал от даден до извоюван и той се гордееше с това, въпреки че гордостта му не беше най-присъщата черта в неговия характер.

Краката му почнаха да стъпват все по-леко и по-премерено. Светлинката ставаше все по-ясна, заприлича на прозорец от гараж. Сърцето му затуптя по-бавно и по-силно. Посегна към джоба на шлифера си и извади оръжието на своя труд. Светлинката стана ясна, даже можеше да чуе шум отвътре, като от грамофон. Неприсъщите секунди, които последваха и които той броеше една по една, му доставяха наслада. Спря се, за да чуе странната музика.

Изведнъж кофа падна зад него и вой на псета разцепи сгъстения мрак. Музиката спря. Той погледна към светлината и лицето му светна на яркия сноп. Зловещо лице. Усмихнато.

„Време е.”

Градът на живите, Глава 1: Улицата

Силуетът на мъжа стоеше неподвижно под изкривената, увиснала улична лампа, под чиято наситено жълта светлина големи парцали от сняг бавно изписват в хаотичен синхрон своя кратък остатъчен живот. Улицата приличаше на ония места в града, които те карат да изпаднеш в дива любов към неговата нощна романтичност. Сякаш е била построена специално да служи на нощните птици, които не могат да намерят покой през деня и имат нуждата да усетят господарство над тяхното иначе прогнило ежедневие. Облечен в черен шлифер, черни обувки и черна шапка, мъжът гледаше към далечения край на тази улица. Цигарата в устата му припомняше за какво беше дошъл, избистряше неговото потопено в познатата меланхолия съзнание. Той понечи с ръка да дръпне за последен път от умиращата цигара, но ръката му замръзна във въздуха. Неохотно извъртя глава, само за да се опита да долови непонятния шум и сякаш тишината на града се усети по-силно. Чуваше се лекият шепот от трепета на последните останали листа, които крещяха в агонията си на безсилие от предстоящото им падане земята. Изведнъж, две светлинки в дъното на тази улица премигнаха. Там имаше живот.

Мъжът погледна отново напред, хвърли цигарата под краката му и потегли към светлинката.