Posts Tagged ‘ раздор ’

BLOG CHALLENGE 5: Часовник

Това е второто ми участие в BLOG CHALLENGE на Пламен Петров, след като писах за един Шоколад и след като ме мотивира разказът на Божидар Костов, победителят от последното съзтезание. За хората, които не знаят правилата – ако ви хареса новата история, споделете с коментар и гласувайте в svejo.net. Благодаря!

Черни коси, сини очи”. Слушаше стара песен на Дичо и се усети как постепенно откриваше в текста й части от своя живот. Историята накратко? Преди време той беше загубил любовта на живота си, заради прерасналата неистова невъзможност да е с нея и се беше потопил в меланхолията на миналото. Той се казва Емил, а тя Лили.

Тик.

Емил и Лили имаха страхотен живот заедно. Две години, в които той замести бащата на нейните деца и в които тя успя да намери след дълго и изтощително търсене истински мъж до себе си. Време, в което те не успяваха да се наситят един на друг и искаха още и още да се насладят на неизчерпаемата си любов. За съжаление, всяко хубаво нещо има своя край и приказката свърши след тези две години. Тя беше на 39, той на 29.

Аз мога да ви разкажа цялата история, тъй като бях пряк свидетел, но няма. Защото те намериха начин как приказката да започне пак. Това, което искам да ви разкажа, е как той успя да направи чудото: Да върне времето назад…

Так.

Бяха минали няколко месеца след тяхната раздяла, тогава, когато се видяха пред блока й и когато тя му каза „Така е най-добре.” Не можеше да я забрави. Лили беше любовта на живота му и със всеки изминал ден сърцето му се се сгъстяваше в малка топчица. Аз разбрах, че тя се беше събрала с бившия й мъж, но така и не намерих сили да му кажа. А Емил не искаше да знае какво се случва с нея. Искаше да е със нея. „Един ден ще бъдем заедно.” Имаше нещо стряскащо искрено в това изречение. На следващия ден той изчезна.

Минаха още няколко години, в които той ми пишеше периодично. Всичките писма, които ги пазя и до ден днешен, са в този шкаф и всичките завършваха с „Ще бъдем заедно.” Беше вече на 35, а тя на 45. Ето го писмото, което промени всичко:

Здравей братко,
Искам да ти кажа само едно:
Аз съм с Лили! Успях!
Ние вече сме заедно!
Твой, Емил

Моменталната ми радост се попари от факта, че това не беше истина. Лили беше заминала отдавна в чужбина със мъжа си. Аз знаех това.

Тик.

Изпитах огромна болка от породилото се незнание защо ме лъже. Той продължаваше да ми праща писма какво правят те, как с децата имат страхотно семейство, как ще си построят къща след някоя друга година, как „днес тя ме погледна и в очите й усетих безкрайна обич и сигурност, която ме накара още повече да я обичам.” Аз почнах да се замислям дали наистина не са заедно. Много исках да го намеря и видя, но какво щях да му кажа? Как щях да го погледна? Навярно той си беше намерил ново семейство, но живееше с образа на семейството, което е винаги искал. Затова реших да не му казвам и му отвръщах на писмата със същата радост, казвайки му „колко много се радвам за теб, братко!

Так.

Той сега трябва да е станал на 50, а тя на 60. Децата им, изучили се и тръгнали по своя път, ги посещаваха често в тяхната къща. Аз съм много щастлив за него.  Наистина аз заобичах искрено семейството му. Не спирахме да си пращаме писма и всеки негов ден беше и мой ден. Докато веднъж той ми написа, че „трябва да спреш братко мой, трябва да продължиш и ти по своя път”.

Аз се стъписах от думите. Имаше нещо много познато в тях, сякаш ги бях чувал преди. Ето го писмото. Ето ги всичките писма. Ето го целия му живот. Ето го и другото писмо! Ето и почер…

..почерка ми.

Так – тик.

Advertisements

BLOG CHALLENGE 3: ШОКОЛАД

Към победителите Бисер Валов и Деси Бoшнакова и всичките останали участници в BLOG CHALLENGE: Благодаря за вдъхновението и разкошните разкази!

Ето го и моя принос към общото предизвикателство. Наследете му се като на шоколад и ми споделете вкуса 🙂


Шоколадът на раздора.

Така можеше да се опише случката на Главния ни герой. Случка, пропита от много въпросителни и…един шоколад.

***

Беше студена Ноемврийска сутрин и последните птици отлитаха от последния им дом. Те нямаше да се върнат. Не успяваха да намерят пътя обратно. „Дали пък просто не искат да се върнат?”, се замисли Главният ни герой. „Може би не искат, няма какво да правят тук…”, отсече на ум и обърна погледа му към просторната стая, за да види познатата обстановка: една електрическа печка, един дюшек, едно старо бюро и една стара пишеща машина с панделка. Главният ни герой не е писател. Той е от тези, който вярват, че да си писател не означава да пишеш, а да опишеш. Той описваше всичко, което не можеше иначе да бъде видяно, чуто или усетено.  Вярваше, че всичко има душа, красива и непринудена като една пеперуда. Всичко, освен шоколадът.

Но тази Ноемврийска сутрин беше различна от предишните. В нея, Главният ни герой взе решение да се махне от града, който презираше от както беше дошъл тук. Щеше да полети с птиците някъде на Юг, където мислите му щяха да октрият нови хоризонти. В дъното на неговия до болка познат хоризонт стоеше винаги причината да дойде в този град. Главната ни героиня.

***

Махни се от животът ми!”, изкрещя той с неизчерпаемата струя от ярост и омраза в гласа му. Той я гледаше, но не можеше да я види. Думите оттекнаха в просторната стая и сякаш обидиха няколко птици, които хвръкнаха от удобната си позиция на перваза. Тогава той се увладя, опита се да поеме дълбоко сгъстения въздух и отсече: „Никога няма да изтриеш болката. Никога. Махай се.

Очите й бяха потопени в океан от солена скръб и трепереща, тя не можа да го погледне. Но не издаде нито един звук. Взе си якето, обърна се и с плахи стъпки тръгна към вратата. Очакваше да я спре. Знаеше, че той можеше с една дума да отнеме поне част от безкрайната тяга в сърцето. Но дълбоко там, сърцето осъзнаваше, че тя няма да я чуе. Не можеше вече  да чуе никоя от безбройните си мисли. Нямаше къде да отиде. Не искаше да отиде никъде. Сърцето й затуптя като пред пропаст. Цялата и душа искаше да се обърне и да го погледне и да се хвърли в обиятията му. Точно както преди.
Изведнъж всичко утихна. Не се чуваше дори дъха й. Тя се обърна и очите й срещнаха неговите.

***

Тя не преставаше да го гледа в очите. Слънцето грееше с неописуемата си жизнерадостност. Нито много топло, нито хладно. Обичаха такова време. Обичаха и парка зад новата им квартира. Беше вторият им Св. Валентин. Тя го хвана за ръката, прехапна нежно устни в кратката си мисъл и му прошепна: „Имам подарък за теб.” Той спря разходката им и усмихнато, гледайки ту косите, ту очите й, отвърна: „И аз имам за теб.” Тя го погледна с неприкрита радост като получи любимия й шоколад. С панделка като пеперуда. Обожаваше го. „Ще си го запазя!”.

В последвалата студена сутрин, Главният ни герой се прибра по-рано от работа и видя Главната ни героиня да облизва пениса на негов приятел, намазан с шоколад. Панделката беше скъсана, хвърлена на пода до пишещата машина. Тя все още е с панделка.