I KILLED HER. Chapter 1: The Fifth Companion

I KILLED HER

Coffee. Insomnia. Relentless pain.

Those were the three inseparable companions in the last three months of her life. Continue reading

Chocolate of Discord

Chocolate of Discord

This is how the story of our Main hero could be described. A story, drenched with many questions and…a chocolate. Continue reading

BLOG CHALLENGE 3: ШОКОЛАД

Към победителите Бисер Валов и Деси Бoшнакова и всичките останали участници в BLOG CHALLENGE: Благодаря за вдъхновението и разкошните разкази!

Ето го и моя принос към общото предизвикателство. Наследете му се като на шоколад и ми споделете вкуса 🙂


Шоколадът на раздора.

Така можеше да се опише случката на Главния ни герой. Случка, пропита от много въпросителни и…един шоколад.

***

Беше студена Ноемврийска сутрин и последните птици отлитаха от последния им дом. Те нямаше да се върнат. Не успяваха да намерят пътя обратно. „Дали пък просто не искат да се върнат?”, се замисли Главният ни герой. „Може би не искат, няма какво да правят тук…”, отсече на ум и обърна погледа му към просторната стая, за да види познатата обстановка: една електрическа печка, един дюшек, едно старо бюро и една стара пишеща машина с панделка. Главният ни герой не е писател. Той е от тези, който вярват, че да си писател не означава да пишеш, а да опишеш. Той описваше всичко, което не можеше иначе да бъде видяно, чуто или усетено.  Вярваше, че всичко има душа, красива и непринудена като една пеперуда. Всичко, освен шоколадът.

Но тази Ноемврийска сутрин беше различна от предишните. В нея, Главният ни герой взе решение да се махне от града, който презираше от както беше дошъл тук. Щеше да полети с птиците някъде на Юг, където мислите му щяха да октрият нови хоризонти. В дъното на неговия до болка познат хоризонт стоеше винаги причината да дойде в този град. Главната ни героиня.

***

Махни се от животът ми!”, изкрещя той с неизчерпаемата струя от ярост и омраза в гласа му. Той я гледаше, но не можеше да я види. Думите оттекнаха в просторната стая и сякаш обидиха няколко птици, които хвръкнаха от удобната си позиция на перваза. Тогава той се увладя, опита се да поеме дълбоко сгъстения въздух и отсече: „Никога няма да изтриеш болката. Никога. Махай се.

Очите й бяха потопени в океан от солена скръб и трепереща, тя не можа да го погледне. Но не издаде нито един звук. Взе си якето, обърна се и с плахи стъпки тръгна към вратата. Очакваше да я спре. Знаеше, че той можеше с една дума да отнеме поне част от безкрайната тяга в сърцето. Но дълбоко там, сърцето осъзнаваше, че тя няма да я чуе. Не можеше вече  да чуе никоя от безбройните си мисли. Нямаше къде да отиде. Не искаше да отиде никъде. Сърцето й затуптя като пред пропаст. Цялата и душа искаше да се обърне и да го погледне и да се хвърли в обиятията му. Точно както преди.
Изведнъж всичко утихна. Не се чуваше дори дъха й. Тя се обърна и очите й срещнаха неговите.

***

Тя не преставаше да го гледа в очите. Слънцето грееше с неописуемата си жизнерадостност. Нито много топло, нито хладно. Обичаха такова време. Обичаха и парка зад новата им квартира. Беше вторият им Св. Валентин. Тя го хвана за ръката, прехапна нежно устни в кратката си мисъл и му прошепна: „Имам подарък за теб.” Той спря разходката им и усмихнато, гледайки ту косите, ту очите й, отвърна: „И аз имам за теб.” Тя го погледна с неприкрита радост като получи любимия й шоколад. С панделка като пеперуда. Обожаваше го. „Ще си го запазя!”.

В последвалата студена сутрин, Главният ни герой се прибра по-рано от работа и видя Главната ни героиня да облизва пениса на негов приятел, намазан с шоколад. Панделката беше скъсана, хвърлена на пода до пишещата машина. Тя все още е с панделка.

Кратки Разкази, Глава 1: Една необикновенна среща

Когато Красотата срещна Прелестта, всички хубости потънаха в захлас. Красивото си беше винаги красиво и красееше красноречиво всичко около нея. Прелестта не отстъпваше и прелестно пренасищаше също всичко около нея . Хубостите останаха на хубав заден план, захласвайки се по Красотата и Прелестта.  Те осъзнаваха, че са си хубави сами по себе си, но всяка се опитваше да бъде по-хубвава и да прилича на тях.

В един момент се появи Грозотата. Тя нямаше свои приятели, по които да се захласва. Тя беше сама самичка от както се помнеше и мислеше, че няма по-грозна от нея. Това не я правеше най-грозната, но тя не знаеше това. Затова харесваше мисълта, че беше най-грозната.

Като видя Красотата, Прелестта и всичките хубости, Грозотата реши, че сънува. Тя не беше виждала по-странни създания от тях. Те имаха много ясни и правилни черти.  И настина, накъдето и да погледнеше, грознотата виждаше едно и също: светлина, хармония и симетрия. Това я накара да се почувства още по-грозна и това й хареса.

Хубостите видяха първи Грозотата и в този момент помислиха, че това е най-грозната Грозота. Накъдето да погледнаха, те виждаха само своето отражение върху нейното грозно лице и това ги караше да се чувставт по-хубави. Красотата и Прелестта, обаче не успяха да я видят. Търсеха я с поглед, търсеха я с отражение, но уви, Грозотата беше невидима за тях. И те решиха, че тя не съществува.

Тогава Зайо Байо дойде, наеба Красотата, Прелестта и хубостите, а Грознотата  остави за накрая.

Извод:  Светът е сложен, ако мислиш с мозъка си.

Градът на живите, Глава 1: Улицата

Силуетът на мъжа стоеше неподвижно под изкривената, увиснала улична лампа, под чиято наситено жълта светлина големи парцали от сняг бавно изписват в хаотичен синхрон своя кратък остатъчен живот. Улицата приличаше на ония места в града, които те карат да изпаднеш в дива любов към неговата нощна романтичност. Сякаш е била построена специално да служи на нощните птици, които не могат да намерят покой през деня и имат нуждата да усетят господарство над тяхното иначе прогнило ежедневие. Облечен в черен шлифер, черни обувки и черна шапка, мъжът гледаше към далечения край на тази улица. Цигарата в устата му припомняше за какво беше дошъл, избистряше неговото потопено в познатата меланхолия съзнание. Той понечи с ръка да дръпне за последен път от умиращата цигара, но ръката му замръзна във въздуха. Неохотно извъртя глава, само за да се опита да долови непонятния шум и сякаш тишината на града се усети по-силно. Чуваше се лекият шепот от трепета на последните останали листа, които крещяха в агонията си на безсилие от предстоящото им падане земята. Изведнъж, две светлинки в дъното на тази улица премигнаха. Там имаше живот.

Мъжът погледна отново напред, хвърли цигарата под краката му и потегли към светлинката.

The Old World, Chapter 1: The Company

The company went on their trip to explore a distant and small village, in the West of the Old Mountain. Nobody knew anything about that village, except that it was near the border of the ‘other’ land, where it was forbidden to cross. What was rumoured about this village, which also had forbidden name, was that it consisted of four-five houses, which dated back from the period, known as the Great Reconstruction. The residents had moved to a different village, but none of the Wise men could still trace their current location. These villagers would become a myth as the only living unregistered citizens of the United Country.

The company of young enthusiasts consisted of 2 females, 3 males, 2 Superior Intelligence Neurocybers (SIN’s) and 1 Butterfly. They have previously investigated various new locations within the permissible lands, but have never reached that close to the forbidden territory. Anna, Mari, Joseph, Christian, and Mr. Don’t Ask were best friends since high-school. The SIN’s, robots with 12 senses, were the previous manufactured design from Cucumber, a subsidiary of Apple Universe Technologies. The Butterfly, mesmerizing data processor, was named after a mythical creature.

So the company went to discover probably the last remaining unexplored residential places from the Old World…