BLOG CHALLENGE 5: Часовник

Това е второто ми участие в BLOG CHALLENGE на Пламен Петров, след като писах за един Шоколад и след като ме мотивира разказът на Божидар Костов, победителят от последното съзтезание. За хората, които не знаят правилата – ако ви хареса новата история, споделете с коментар и гласувайте в svejo.net. Благодаря!

Черни коси, сини очи”. Слушаше стара песен на Дичо и се усети как постепенно откриваше в текста й части от своя живот. Историята накратко? Преди време той беше загубил любовта на живота си, заради прерасналата неистова невъзможност да е с нея и се беше потопил в меланхолията на миналото. Той се казва Емил, а тя Лили.

Тик.

Емил и Лили имаха страхотен живот заедно. Две години, в които той замести бащата на нейните деца и в които тя успя да намери след дълго и изтощително търсене истински мъж до себе си. Време, в което те не успяваха да се наситят един на друг и искаха още и още да се насладят на неизчерпаемата си любов. За съжаление, всяко хубаво нещо има своя край и приказката свърши след тези две години. Тя беше на 39, той на 29.

Аз мога да ви разкажа цялата история, тъй като бях пряк свидетел, но няма. Защото те намериха начин как приказката да започне пак. Това, което искам да ви разкажа, е как той успя да направи чудото: Да върне времето назад…

Так.

Бяха минали няколко месеца след тяхната раздяла, тогава, когато се видяха пред блока й и когато тя му каза „Така е най-добре.” Не можеше да я забрави. Лили беше любовта на живота му и със всеки изминал ден сърцето му се се сгъстяваше в малка топчица. Аз разбрах, че тя се беше събрала с бившия й мъж, но така и не намерих сили да му кажа. А Емил не искаше да знае какво се случва с нея. Искаше да е със нея. „Един ден ще бъдем заедно.” Имаше нещо стряскащо искрено в това изречение. На следващия ден той изчезна.

Минаха още няколко години, в които той ми пишеше периодично. Всичките писма, които ги пазя и до ден днешен, са в този шкаф и всичките завършваха с „Ще бъдем заедно.” Беше вече на 35, а тя на 45. Ето го писмото, което промени всичко:

Здравей братко,
Искам да ти кажа само едно:
Аз съм с Лили! Успях!
Ние вече сме заедно!
Твой, Емил

Моменталната ми радост се попари от факта, че това не беше истина. Лили беше заминала отдавна в чужбина със мъжа си. Аз знаех това.

Тик.

Изпитах огромна болка от породилото се незнание защо ме лъже. Той продължаваше да ми праща писма какво правят те, как с децата имат страхотно семейство, как ще си построят къща след някоя друга година, как „днес тя ме погледна и в очите й усетих безкрайна обич и сигурност, която ме накара още повече да я обичам.” Аз почнах да се замислям дали наистина не са заедно. Много исках да го намеря и видя, но какво щях да му кажа? Как щях да го погледна? Навярно той си беше намерил ново семейство, но живееше с образа на семейството, което е винаги искал. Затова реших да не му казвам и му отвръщах на писмата със същата радост, казвайки му „колко много се радвам за теб, братко!

Так.

Той сега трябва да е станал на 50, а тя на 60. Децата им, изучили се и тръгнали по своя път, ги посещаваха често в тяхната къща. Аз съм много щастлив за него.  Наистина аз заобичах искрено семейството му. Не спирахме да си пращаме писма и всеки негов ден беше и мой ден. Докато веднъж той ми написа, че „трябва да спреш братко мой, трябва да продължиш и ти по своя път”.

Аз се стъписах от думите. Имаше нещо много познато в тях, сякаш ги бях чувал преди. Ето го писмото. Ето ги всичките писма. Ето го целия му живот. Ето го и другото писмо! Ето и почер…

..почерка ми.

Так – тик.

Advertisements

Градът на Живите. Глава 2: Светлината

Няколко псета обикаляха със спокойна походка кофите по средата на улицата. Две от тях погледнаха настрани сякаш да проверят дали ги наблюдават. Освирепелите им гладни очи прoблеснеха на уличната светлина. Погледът им закова приближаваща фигура и те се разпръснаха в привидно хаотичен синхрон.

Снегът на парцали се усили и вятърът продължаваше да им удължава техния кратък живот. Мъжът повдигна яката на шлифера си и наведе глава. Засилвайки своята крачка, той усети насоченото внимание на заелите позиции псета, но не беше изплашен. Познаваше всичко на улицата: всяко живо или мъртво създание, всяка пресечка, всеки камък или дърво. Той притежаваше улицата в неговото съзнание. Беше част от нея. Но единственото нещо, което му беше чуждо, бе светлинката, към която се беше запътил.

Той не знаеше какво го чака. Истинктивната му порода беше много приятно изненадана от новата изненада, от новата плячка. Той щеше да открадне светлинката и да я удави в своя мрак, както винаги правеше. Неговия среднощен живот беше прераснал от даден до извоюван и той се гордееше с това, въпреки че гордостта му не беше най-присъщата черта в неговия характер.

Краката му почнаха да стъпват все по-леко и по-премерено. Светлинката ставаше все по-ясна, заприлича на прозорец от гараж. Сърцето му затуптя по-бавно и по-силно. Посегна към джоба на шлифера си и извади оръжието на своя труд. Светлинката стана ясна, даже можеше да чуе шум отвътре, като от грамофон. Неприсъщите секунди, които последваха и които той броеше една по една, му доставяха наслада. Спря се, за да чуе странната музика.

Изведнъж кофа падна зад него и вой на псета разцепи сгъстения мрак. Музиката спря. Той погледна към светлината и лицето му светна на яркия сноп. Зловещо лице. Усмихнато.

„Време е.”

I Killed Her. Chapter 2: The Hour

I KILLED HER

Her lips swirled in a half-way smile when she drank from the coffee. It was the first time she did not make an effort to smile. She looked away from the pouring rain and looked at him, still holding the warm cup. She felt a Continue reading

I KILLED HER. Chapter 1: The Fifth Companion

I KILLED HER

Coffee. Insomnia. Relentless pain.

Those were the three inseparable companions in the last three months of her life. Continue reading

Chocolate of Discord

Chocolate of Discord

This is how the story of our Main hero could be described. A story, drenched with many questions and…a chocolate. Continue reading

BLOG CHALLENGE 3: ШОКОЛАД

Към победителите Бисер Валов и Деси Бoшнакова и всичките останали участници в BLOG CHALLENGE: Благодаря за вдъхновението и разкошните разкази!

Ето го и моя принос към общото предизвикателство. Наследете му се като на шоколад и ми споделете вкуса 🙂


Шоколадът на раздора.

Така можеше да се опише случката на Главния ни герой. Случка, пропита от много въпросителни и…един шоколад.

***

Беше студена Ноемврийска сутрин и последните птици отлитаха от последния им дом. Те нямаше да се върнат. Не успяваха да намерят пътя обратно. „Дали пък просто не искат да се върнат?”, се замисли Главният ни герой. „Може би не искат, няма какво да правят тук…”, отсече на ум и обърна погледа му към просторната стая, за да види познатата обстановка: една електрическа печка, един дюшек, едно старо бюро и една стара пишеща машина с панделка. Главният ни герой не е писател. Той е от тези, който вярват, че да си писател не означава да пишеш, а да опишеш. Той описваше всичко, което не можеше иначе да бъде видяно, чуто или усетено.  Вярваше, че всичко има душа, красива и непринудена като една пеперуда. Всичко, освен шоколадът.

Но тази Ноемврийска сутрин беше различна от предишните. В нея, Главният ни герой взе решение да се махне от града, който презираше от както беше дошъл тук. Щеше да полети с птиците някъде на Юг, където мислите му щяха да октрият нови хоризонти. В дъното на неговия до болка познат хоризонт стоеше винаги причината да дойде в този град. Главната ни героиня.

***

Махни се от животът ми!”, изкрещя той с неизчерпаемата струя от ярост и омраза в гласа му. Той я гледаше, но не можеше да я види. Думите оттекнаха в просторната стая и сякаш обидиха няколко птици, които хвръкнаха от удобната си позиция на перваза. Тогава той се увладя, опита се да поеме дълбоко сгъстения въздух и отсече: „Никога няма да изтриеш болката. Никога. Махай се.

Очите й бяха потопени в океан от солена скръб и трепереща, тя не можа да го погледне. Но не издаде нито един звук. Взе си якето, обърна се и с плахи стъпки тръгна към вратата. Очакваше да я спре. Знаеше, че той можеше с една дума да отнеме поне част от безкрайната тяга в сърцето. Но дълбоко там, сърцето осъзнаваше, че тя няма да я чуе. Не можеше вече  да чуе никоя от безбройните си мисли. Нямаше къде да отиде. Не искаше да отиде никъде. Сърцето й затуптя като пред пропаст. Цялата и душа искаше да се обърне и да го погледне и да се хвърли в обиятията му. Точно както преди.
Изведнъж всичко утихна. Не се чуваше дори дъха й. Тя се обърна и очите й срещнаха неговите.

***

Тя не преставаше да го гледа в очите. Слънцето грееше с неописуемата си жизнерадостност. Нито много топло, нито хладно. Обичаха такова време. Обичаха и парка зад новата им квартира. Беше вторият им Св. Валентин. Тя го хвана за ръката, прехапна нежно устни в кратката си мисъл и му прошепна: „Имам подарък за теб.” Той спря разходката им и усмихнато, гледайки ту косите, ту очите й, отвърна: „И аз имам за теб.” Тя го погледна с неприкрита радост като получи любимия й шоколад. С панделка като пеперуда. Обожаваше го. „Ще си го запазя!”.

В последвалата студена сутрин, Главният ни герой се прибра по-рано от работа и видя Главната ни героиня да облизва пениса на негов приятел, намазан с шоколад. Панделката беше скъсана, хвърлена на пода до пишещата машина. Тя все още е с панделка.

Кратки Разкази, Глава 1: Една необикновенна среща

Когато Красотата срещна Прелестта, всички хубости потънаха в захлас. Красивото си беше винаги красиво и красееше красноречиво всичко около нея. Прелестта не отстъпваше и прелестно пренасищаше също всичко около нея . Хубостите останаха на хубав заден план, захласвайки се по Красотата и Прелестта.  Те осъзнаваха, че са си хубави сами по себе си, но всяка се опитваше да бъде по-хубвава и да прилича на тях.

В един момент се появи Грозотата. Тя нямаше свои приятели, по които да се захласва. Тя беше сама самичка от както се помнеше и мислеше, че няма по-грозна от нея. Това не я правеше най-грозната, но тя не знаеше това. Затова харесваше мисълта, че беше най-грозната.

Като видя Красотата, Прелестта и всичките хубости, Грозотата реши, че сънува. Тя не беше виждала по-странни създания от тях. Те имаха много ясни и правилни черти.  И настина, накъдето и да погледнеше, грознотата виждаше едно и също: светлина, хармония и симетрия. Това я накара да се почувства още по-грозна и това й хареса.

Хубостите видяха първи Грозотата и в този момент помислиха, че това е най-грозната Грозота. Накъдето да погледнаха, те виждаха само своето отражение върху нейното грозно лице и това ги караше да се чувставт по-хубави. Красотата и Прелестта, обаче не успяха да я видят. Търсеха я с поглед, търсеха я с отражение, но уви, Грозотата беше невидима за тях. И те решиха, че тя не съществува.

Тогава Зайо Байо дойде, наеба Красотата, Прелестта и хубостите, а Грознотата  остави за накрая.

Извод:  Светът е сложен, ако мислиш с мозъка си.